Искам да ви разкажа за живота и изкуството на една много интересна жена – Марина Абрамович. Не знаех за нея докато един ден моята дъщеря не ми изпрати линк към серия снимки една под друга, казвайки ми да прочета това, което пише под тях. Ето снимките:

Текстът под тях обясняваше за какво става дума: „Марина Абрамович и Улай започват страстна любовна връзка в началото на 70-те, творейки своето изкуство – пърформанса, пред фургона, в който живеят. Когато разбират, че тяхната връзка наближава своя край, те решават да преминат Великата китайска стена като всеки от тях тръгне от противоположния й край, за да се срещнат по средата за една последна прегръдка и след което да не се видят никога отново. През 2010 година Марина Абрамович представя в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк своя пърформанс „Артистът присъства“ (‘The Artist Is Present’) като част от едноминутно шоу, където в тишина всеки посетител може да седне срещу нея. Улай пристига на това представление без тя да знае. Снимките по-горе показват точно този момент от тяхната среща“.

Почти хипнотизирана изгледах тези снимки няколко пъти, след което продължих да търся още информация в Интернет за жената в червената рокля, за нейния живот и нейното изкуство. Така разбрах, че  Марина Абрамович твори в областта на пърформанса повече от 4 десетилетия, изследвайки темите за взаимодействието между актьора и публиката, границите на тялото и възможностите на ума. Лично почувствах за какво става дума, когато гледах видео-клиповете с нейни пърформанси. Бях дълбоко докосната и провокирана от видяното – не само поради начина, по който тя успяваше да въвлече аудиторията в представлението, но и поради това това, че тя ме правеше очевидец на много болка, използвайки основния инструмент на своето изкуство – собственото си тяло.

Можете да я видите как си играе с нож, забивайки го между пръстите си…

…или да яде огромна глава лук, цялата обляна в сълзи…

… или да прорязва корема си с бръснарско ножче, рисувайки петолъчка със собствената си кръв …

… или да лежи на пейка с горящи свещи под себе си…

…или в продължение на 6 часа да позволи на посетителите да правят каквото си поискат с нейното тяло като имат на разположение 72 различни предмета, сред които средства за удоволствие и за нараняване – роза, мед, пистолет, един патрон, бич … В края на тези шест часа, през които тя е тотално пасивна, агресията на публиката нараства в степен, за която Абрамович след това споделя, че се е почувствала реално застрашена, защото е можело да стигне дори до убийство…

Това е изкуство, наситено с толкова много болка! Изкуство, в което болката означава граница, а присъствието в нея – преминаване отвъд границата. Изкуство, което изследва не само границите на тялото, но и границите между хората – в любовта и интимните взаимоотношения. Както обикновено и тук Абрамович разбира къде са тези граници, прекрачвайки зоната на това, което се възприема като „нормално“, и превръщайки преживяванията на собственото си тяло в изкуство.

В периода на страстната връзка с Улай, продължила единадесет години и приключила с ритуалната среща-раздяла на Китайската стена, Марина има серия съвместни пърформанси с него, изследвайки концепцията за „общото тяло с две глави“ (хермафродитното тяло). Двамата въплъщават тази идея в живота си, ходейки облечени като близнаци, носейки еднакви дрехи, и изграждайки взаимоотношения на тотално доверие. А на сцената можете да ги видите в:

„Breathing In/Breathing Out“ – когато дишат заедно (вдишвайки издишаното от другия) в продължение на 17 минути, докато накрая падат в безсъзнание…

…Или да стоят завързани един за друг в продължение на 15 часа, а на 16-я пърформансът е отворен за посетители...

…редувайки картините на тотално единение с противоположните сцени на ярост и крясъци…

…или биене на шамари…

…Преминаването от едното състояние към другото – от хермафродитната слятост с любимия към болезненото разкъсване на тази крайна близост, съдържа опасността от взаимно нараняване… когато сме толкова близо един до друг и сме толкова взаимно свързани, ние изглеждаме като Марина и Улай, държащи в ръцете си лъка и стрелата …

…и всичко това не би било истинско, ако не се случваше на фона на една безкрайна вътрешна уязвимост, която само голотата на човешкото тяло може да изобрази…

… уязвимост не само помежду им, но и към посетителите в салоните, които преминавайки от едната зала в другата, се провират между голите им тела …

Живи картини, болка, провокация, трансцедиране на границите и преминаване отвъд тях – това са думите, които изкуството на Марина Абрамович/и Улай пораждат у мен. Сред посетителите на пърформанса „Артистът присъства“ е не само Улай, но и Лейди ГаГа.  В интервю по този повод тя не крие възхищението си от Марина Абрамович, повтаряйки отново и отново: „Марина, ти си безгранична!“ („Marina you are limitless!“) Ако цял живот си правил само това – да прекрачваш границите, за да видиш доколко надалеч може да отидеш, в един момент ти наистина стигаш толкова надалеч, че преживяваш безграничното – душата. Това, което не умира.

„Артистът е присъстващ“ е не просто есенцията на „метода Абрамович“, както наричат нейния стил в пърформанса. Да си присъстващ е основното условие, което превръща обикновеното човешко страдание в духовно преживяване. Прекрачването на границите и тяхното трансцедиране в същността си е способността да преживеем човешката болка без да избягаме от нея – присъствайки. Там, където повечето хора спират, Марина продължава – дори това понякога за другите да изглежда като лудост. От силна болка на едно от представленията тя загубва съзнание, припадайки в центъра на горяща петолъчка, а когато лекарите я връщат обратно в съзнание, тя е много ядосана!, че издръжливостта на тялото й има граници и затова не може през цялото време да бъде присъстваща. Ако другите я наричат луда, то за Абрамович истината, обаче, е точно обратното – че те могат много повече, отколкото си мислят.

Прекрачването на границите е разширяване. А разширяването е любов.

Тази публикация е от категорията „Уроците на любовта“. Ако тя дойде при вас чрез „игрите на синхроничност“, вижте дали не е, защото е дошло време за разширяване на границите – присъствайки.

Ако има болка в живота ви – знайте, че можете да я понесете! Това  носи разширение! За целта не е нужно нищо друго да правите освен

да присъствате!

Ако има копнеж за сливане с любимия, знайте, че рано или късно ще дойдат драмите. Силната близост поражда и също толкова силна болка, ярост и гняв. (Психолозите знаят това много добре – те знаят, че в семейства, в които има много скандали, то е защото между техните членове има твърде голяма близост и почти никакво разстояние – затова тези хора се карат често – и се карат яростно – подобни бури поне временно ги отдалечават един от друг, така че да има малко „повече въздух“ помежду им  – за да дишат свободно!) Затова – в която и част от „махалото“ да се намирате -

присъствайте!

В същността си любовта е свързаност, тя е връзка. Тя е чувство за единение с любимия. Физическото единение с друго човешко същество обаче е невъзможно – то води до „загуба на съзнание, защото въздухът, който дишаме заедно, свършва“. Предизвикателството за любовта, която е въплътена на Земята, е как да останем свързани с другия и същевременно да бъдем свободни. Правим това с

присъствие!

Пътешествието към любовта, която диша въздуха на свободата, минава през „долината на самотата“ и понякога е дълго. Много, много дълго – прилича на пътуването на Марина и Улай един към друг по Великата Китайска стена, когато всеки един от тях изминава 2500 километра преди да срещне другия. Въпреки това вървете напред -

Присъствайки!

И ако сърцето ви е натежало от болката, че никога няма да видите любимия си отново (и за да преживеете раздялата ви трябват не 2500 километра, но и 2500 години), знайте, че няма такова нещо като „последно сбогом“ или „последна прегръдка“. Винаги има нова среща – ако не в този живот, в другия, ако не в земно тяло, в „друго тяло“. Затова, ако ви боли от раздялата, не правете нищо друго, освен

да присъствате!

Защото именно присъствието е „целта на живота ни“; то е средството, с което разширяваме границите си така че да преживеем това, което не умира. Както казва Марина Абрамович, „Накрая ти винаги си сам, безотносително какво правиш“. И това със сигурност е вярно, когато пресичаме вратата на смъртта ни. Затова няма значение какво се случва в живота ни (и в любовта), това което има значение е дали

присъстваме!

С присъствието навлизаме

във вечността

разрешавайки неразрешимото на пръв поглед противоречие

да преживеем копнежа по сливане с любимия, което е любовта,

и да сме отделни, независими и свободни същества.

Знаейки, че безграничното

е любовта,

която не умира.

http://www.dnes.bg/kino/2012/11/03/lice-v-lice-s-marina-abramovich.172088

2/Brandt Rhapsodie - Benjamin Biolay et Jeanne Cherhal