Един ден пътувах в метрото, когато на една от спирките се качи мъж на средна възраст с две деца на около 5-6 години. Мъжът се настани на седалката до мен и потъна в размисъл, а през това време децата се развилняха из цялото купе.
Тичаха, викаха, закачаха се с другите пътници – а мъжът си седеше безучастно, забил поглед в пода. Възмущението явно преля и пътничка с разтреперен от гняв глас му кресна:
“Господине, вижте какво правят децата ви!
Моля, усмирете ги и им направете забележка!”
Мъжът се стресна, сякаш излезе от някакъв полусън и трескаво се огледа наоколо.
После погледна сконфузено и тихо каза:
“Много се извинявам! Току-що бяхме в болницата.
Съобщиха ми, че майка им е починала а аз още не знам как да им го кажа…”
Не е трудно да си представите как се е почувствала в този момент възмутената гражданка.
Всеки от нас все някога е изпадал в подобна конфузна ситуация.
Когато сме давали воля на “справедливия” си гняв – само за да разберем,
че не винаги нещата са такива, каквито ни изглеждат на нас.
От нашата си камбанария.
Англоезичните народи имат един любопитен израз:
“Ако ти беше в моите обувки.” (“If YOU were in MY shoes…”).
Ако можехме да се поставим на мястото на другия, ако можехме да видим същата ситуация през неговите очи сигурно нямаше да бързаме да се гневим, да сочим с пръст и да раздаваме “справедливи” присъди.
Ако знаехме, че човекът, който ни е нагрубил е на ръба на нервна криза – може би нямаше да му отвръщаме с още по-голяма грубост.
Или щяхме да си спомним някой момент от биографията ни – когато и ние сме били притеснени и невъзпитани.
Ако подозирахме, че джипът, който почти щеше да ни прегази и мина на червено, кара ранено дете към болницата – едва ли щяхме да го “анатемосаме” И да окаляме с ненавист собствената си душа.
Примери още много.
Такива неща се случват постоянно.
Всеки миг.
Около нас.
И с нас…
Ама и ние бързаме.
Пък сме и прекалено нервни.
Нямаме нито време, нито желание да походим с чуждите обувки…
…и затова все ни стяга чепикът.

Пламен Петров