„Запомнете, духът е свободен, когато е неутрален. Когато създадете заряд, било положителен или отрицателен, духът се променя и се превръща в това, с което е в контакт. Това означава, че когато решите да се ангажирате с някакво желание, вие зареждате своята вътрешна духовна енергия. Желанието да привлечете нещо към себе си има притегателен (+) заряд, а желанието да избегнете нещо има отблъскващ (-) заряд. Ако изберете да освободите енергията на съзнанието си от това желание, се връщате в неутрална позиция. Неутралността е „правият и тесен“ път според Исус; Буда я нарича „средният път“.

Макъл Тамура, с. 47-48, в книгата си „Отговорът си ти – разкриване и осъществяване на целта на вашата душа“.

Според Тамура неутралността е толкова важна, че той й посвещава цяла глава в своята книга „Отговорът си ти“. За да я обясни обаче, се налага първо да обясни какво е егото, защото именно в отиването отвъд него е неутралността. Ето неговото описание за това какво е егото, основано на интересен трасперсонален опит, в който той преживява какви са етапите в образуването на егото през призмата на душата (за да даде думи и да осмисли това свое преживяване са му били нужни осем години!):

„В миналата глава разгледахме етапите на формирането на егото, а неутралността ще си възвърнем по обратния ред. Енергийно егото се образува като защитни слоеве около своята болка и изолираност, точно както слоевете на седефената мида, които тя секретира около причиняващия й болка пясък. Колкото по-голяма е болката, толкова повече са защитните слоеве и „по-голямо“ е егото. Както при красивата перла, болката на егото е в центъра и блясъкът е само външен….“ с. 156

Болката, която е в центъра на его-перлата, е  болката от отделянето на душата от Първоизточника. Според Тамура егото не е нищо друго освен защитните слоеве, даващи сигурност и чувство за идентичност на откъснатата малка частица съзнание от Бога, Който Не Е Проявен. Затова пътят на вече индивидуализираната частица съзнание обратно към Бога, Който Е Проявен, преминава отново през различните етапи на формиране на егото, но в обратен ред. В мистичното преживяване на Майкъл Тамура това означава да се тръгне от последното нещо, което формира егото ни – способността ни да проектираме своите ценности в света, така че да създадем илюзията за своята реалност и стойност.

„Когато живеем като своето его, ние проектираме очаквания, осъждания и вина върху другите. Ние се конкурираме и насилваме. Така че първата стъпка в развитието на нашата неутралност е да обърнем този импулс на проектиране. Трябва да преместим фокуса на нашето внимание от другите като „причина“ обратно към нашата вътрешна същност и цел.“ с. 157

Хората, които се интересуват от психология и духовност, знаят колко изключително важно за процеса на себепознание е да оттеглим проекциите си от външния свят. И в това отношение няма никакво разминаване между научна психотерапия и духовност. И двата подхода по еднакъв начин виждат в проекциите ни филтъра, през който пречупваме своето възприятие за света. Именно проекциите са тези, които карат едни хора да виждат бутилката наполовина празна, а други – наполовина пълна, да виждат другите хора като предимно зли или като предимно добри и т.н. Проекциите са начинът, по който ние интерпретираме света и създаваме своя разказ за него и именно това е основанието на дон Мигел Руис да настоява толкова силно да не приемаме нещата лично. Това обаче става възможно едва когато осъзнаем, че това, което виждат очите ни, са само картините на нашия вътрешен прожекционен апарат. Един добър начин да се направи подобно обръщане на погледа ни отвън-навътре е като просто си зададем въпроса: „Какво означава ЗА МЕН това (нещото от външния свят, което е повод за силни чувства, реакции или желания)?“ Този въпрос е простият механизъм за оттегляне на проекциите и обръщане на погледа ни навътре към себе си.

Втората стъпка в обелването на слоевете на его-перлата е да се откажем от нагласата за съревнование и свързаните с това усилия:

„Колкото повече усилия полагате, толкова повече сте хванати в мрежата от илюзии на егото. В духа няма никакви усилия. Но външната повърхност на всеки слой на его-перлата е втвърден с усилия и съревнование… За да влезете в крачка с духа и своята духовна цел, трябва да се измъкнете от усилията. А това означава прекратяване на съревнованието… Състезаването в живота обезсилва духа. То ви разделя от вас самите. Независимо дали ще решите, че сте по-добри от другите, или че те са по-добри от вас, това идва от едно и също място: не можете да бъдете тези, които сте, където сте, каквито сте или както сте… В съревнованието можете да ставате все по-добри и по-добри в нещо, но не израствате духовно. Само когато можете да бъдете верни на себе си, можете да израснете и да осъществите своята съдба. “ с. 159-160

Вероятно вече става ясно защо Майкъл Тамура представя егото като защитния слой на нашата най-вътрешна същност, която е лишена от съзнанието си за божествения си произход – тя има нужда от нещо, за което да се захване, за да определи себе си и да създаде своята стойност. Така тя се хваща за външния свят като „другото“, спрямо което да определи себе си. Това е нещото, което всички просветлени твърдят – че егото е илюзия – илюзията за нашата отделеност от Това, което е Едно. Когато осъзнаем своята свързаност с всичко във Вселената, ние се връщаме обратно към Бога.

Третата стъпка на освобождаване от слоевете на его-перлата и приближаване към състоянието на вътрешна неутралност е да се освободим от очакванията и осъжданията:

„Под слоевете на усилието и съревнованието ще откриете слоевете на очакването и осъждането. Създаваме си очаквания, за да избегнем укора на болката от осъждането. И се опитваме да избягаме от болката на неоправданите очаквания и липсата на стойност като се затворим в осъждане. Осъждането е това, което сочите като причина за болката си; очакването е онова, което се надявате, че ще я премахне. Осъжданията ви държат в миналото, очакванията ви изпращат в бъдещето.“ с. 162

Според Тамура ние извървяваме тази стъпка като просто потърсим източника на своята стойност в това, което правим в настоящето. Дори това да са различни форми на бездействие или страдание, те също имат своята ценност, ако ги разгледаме в контекста на процесите, на които служат. Когато открием своята стойност не в това, което можем да направим в бъдеще, а в това, което сме сега, ние правим още една крачка по пътя към нашата неутралност и достигаме до последната – четвърта стъпка в обелването на его-слоевете. Това е последният слой, където е болката, около която перлата на егото първоначално е започнала да се образува и затова там са и най-бурните емоционални реакции:

„Премахвайки слоевете на усилието и съревнованието, очакването и осъждането, ние започваме да откриваме скритата бурна емоционалност на его-личността. …“ с. 168

Според Тамура, когато достигнем до този най-вътрешен слой на его-идентификациите това, което най-много помага да се освободим от бурните емоции и да се свържем със състоянието на неутралност, е нагласата „Каквото се случва, се случва.“ Това е нагласа, която ни помага да излезем от люшкането между крайните емоционални реакции, които в същността си са реакции или на приемане или на отблъскване, и да преминем отвъд тях.

„Неутралността от друга страна, никога не е за или против нещо. Тя е отделена осъзнатост. А осъзнатостта по своята природа не пренебрегва. Когато егото пита: „На чия страна си?“, духът винаги отговаря: „Няма страни, а само единство на съществуванието.

Така че, да изберете духа и да изпълните духовната си цел, трябва да изберете целостта, която включва движението на полярностите, които не са прикрепени към една или друга страна. Когато наистина стигнете до това ниво на егото, ще откриете, че цялата Вселена е всички енергии с положителни, отрицателни и неутрални заряди, които взаимодействат едни с други и в чийто център сте вие, преживявайки всичко, без да се включвате в никоя от тях.“ Майкъл Тамура, с. 170

Неутралността е пространството, което обитават просветлените хора. Затова пътят към неутралността и освобождаването от доминиращата роля на егото е Пътят към просветлението:

• В началото на този път стои оттеглянето на проекциите от външния свят,
• след това идва освобождаването от съревнованието, сравнението и усилията,
• следва пускането на осъжданията и очакванията, които ни пречат да бъдем в пространството на „тук и сега“,
• и накрая е намирането на този най-вътрешен и безпристрастен център, от който можем да наблюдаваме емоционалните си реакции, които възникват, но без да се идентифицираме с тях, водени от нагласата „Каквото се случва, се случва“.