Макроикономика

Смъртта е бизнес начинание
не по-различно от живота.

Мъртвецът плаща за последно
невръщани по срок дарения
от дни и вечери и нежно
добивани за нощ творения.

Наследниците взимат всичко –
и дългове и неизхарчено.
Подпитват се за скрити лихви.
Почерпват се. И май ридаят.

Служителите по ресора
събират таксите. Отмятат.
За тях е важно, че редовно
пристига месечна заплата.

В молитвения дом изпяват
тропар, предлаган на мнозина,
пред зрители с един по-малко.
Дали това не е причина
да не набъбва ценоразписа?
Защото иначе сме в криза.

Смъртта е само икономика,
в която губещи са някои.
Но щом излязъл си на борсата
и брокер ти е тъжен дякон
печалбите не са големи –
едно тире… И после време.

Безшумно

Когато жертвите мълчат
палачите убиват тихо,
доволни, че пестят ушите си.
Почиват.

На чаша водка размечтават
поредните да са от леките,
защото иначе довечера
невроните ще плиснат вкъщи,
ще се разсърдят на домашните,
ще бутнат вилица от масата
и ще се скарат на децата.
Не бива.

Домашните обичат таткото
да се прибира все по-весел,
да гали по главица малкия
и да свирука стара песен.
Игрива.

Палачите обичат тихото.
Така говорили си с бога
Надяват се да ги разбира.
Не молят.

За автомобилния пушек 

Куче тича след колите.
Лае белия им пушек.
Пробва се да близне джанта
и да драсне броня с нокът. 

Може да се забавлява
и да мери скоростта си?
Може да си представлява,
че е автомобил на лапи.
Може да е само нервно,
че му вдигат шум отблизо?
Или, че умирисват
хвърлен кокал до бордюра.

Така сигурно си мисли
минувач травматизиран
щом посегне да загащи
дръпнала над пъпа риза.

Но нещата са различни.
Песът знае най-добре,
че гневът е по причина,
а не от немай-къде.

Всеки иска да го возят.
Да е на седалка мека.
Да наднича през стъклото.
Да нарежда на далеко
дните на душици дребни,
раждани да са потребни
като стълба на високите.

Кучето знае, че джафка
защото не е в играта.
Мечтае да онемее,
но да приседне в колата.

Мъртви състояния

Човек си мисли, че живее.
А знае ли кога е мъртъв?
И може ли да проумее реалното си състояние?
Внимание!
Не може.
Защото
дишаме откакто помним,
похапваме според кесията,
предаваме се, дълго гоним
и мачкаме люде и винаги
държим се с разплакани длани
за стръкчето с име живот.
А ако това е смъртта,
вменена ни от някой горе?
Подлъгал дребната ни плът
че имаме душа и корен?
Ако животът е различен,
а паметник отмята мъртво време
не е ли грехота да искаш
 след тебе да са като тебе?

Човек си мисли, че е жив.
А помни ли кога е мъртъв?

Къде отива тишината като свърши? –
залюбопитствал тъпанът в оркестъра.
Полазила го ласката на палката
и любознателността му се прекършила.

Когато ти налагат кожата, не дръзваш
да се откланяш към големи мисли.
Вибрират порите ти и се молиш
човекът с палката да пази ритъм,
защото подреденото мълчание
е търсеният ден от всеки.

Страхуваш се да не попаднеш в пауза
непридвидима, незаета
от някое предишно тупване.
Залъгваш се, че всичко е премислено
от драскалите преди теб поети.

Перкусията свърши.
Музикантът хвърли пръчка.
Почеса ухото.
Тъпанът заглади кожа,
притвори окото.
Спря да любопитства.
Щом си жив на пресекулки
и в синкопи мислиш
тишината крачи шумно
където си иска.
 

Кардиогастрономия

Поръча си кафе. Но слабо.
Започва да щади сърцето.
Кръчмарят го погледна благо -
поредната мечта за вечност
застанала е пред тезгяха.
Инфаркта пази, или няма
пари за нещо по-значително?
Животът се проточил дълго,
а сметките са предварителни.

За да останеш на пазара,
ще жертваш близкото си минало.
По-важно е да спънеш някой
последен поглед. И усмихнато
да се погладиш - жив съм още.

Кафето си кротува в чашата.
По-лекичко е, за столетници,
които още са на масата.
Локалът винаги печели
от разводнена концентрация.

От бедност или от уплаха
калориите намаляваш.
Но вече си платил цената
щом си започнал да спестяваш.

Жизнерадостно

На погребение се ходи да те забележат.
Мъртвецът не усеща, че си жив.
Най-много да изнервиш отчето, понеже
и без да плащаш лепта си щастлив.

Щастлив, че още си в играта,
цветята носиш ти, стърчиш смирен.
Дори глава навеждаш ритуално,
от кандилото добиваш тъжен тен.
Излъскали колите за събитието
и ти, и живите около теб
оглеждате се, спазвате приличие
в утехата, че пак не сте на ред.

Похапнали от вехнещото жито
завръщате се в своя още свят
приготвили за други бяла китка.
Ковчегът чужд не може да е враг.

Правилно изгонен от времето

Цяла сутрин чета вестници.
Искам да съм информиран,
вътрешно да грея в себе си,
а не само реновиран
от бръснари и дизайнери
медийно да дефилирам.
Усетих, че съм прост –
не зная колко силикон отива за нов нос,
кой все още не е гей,
къде се е пекла миска
и дали е пил уиски
български вратар в чужбина?
Има и конкурс за двойничка от турски сериал!
Аз и него съм проспал.
Срам!

Но ще се поправя аз.
Ще се зачета в захлас
още по-широко в периодиката,
в лъскави списания, из нета.
Ще се заинтересувам като хората
и от новите лица в балета…

Тук май бъркам.
Цяла сутрин четох вестници,
но там лица не намерих.
Явно съм далеч от времето
с мойте вехти маниери.
 

Мрачна работа 

Свободата била важно нещо.
Пишат го по книгите.
Често го говорят.
Пеят по митингите. 

Може. Само че къде е
мярката на свободата?
Колко дават? Колко плащат?
Слага ли се на главата?
Носи или се в ръчна чанта,
или виси на презрамка? 

Може би е състояние
щом намразил си началника?
Или ново начинание
на несрещани избраници,
прехвалени от платена глъч?
Пророците премислено мълчат,
че щом роден си в стадо
ти вече си обречен
да драскаш в унес вечен. 

По-евтино и лесно е
да се превърнеш в гладен.
Да създадеш поминък
от липса на калории.
Да стъпиш на слушател
заплеснат по теории
и да докопаш нещо.
И няма да е грешно. 

Животът е цената,
която плащаш, за да си с илюзии.
Сред тях е свободата
написана и носена от другиго.

Мисии 

Фармацията има своя мисия –
да те обърка и лекува вечно.
Дори да ти осигури гримиране
когато те изпращат за последно. 

И тъщата живее също с мисия –
да срещнеш и по-лошо от жената.
Бълхата ти показва, че почесване
е по-добре от пес да те ухапе. 

Роднините напомнят, че без тях
си по-богат, но някак по-самотен.
Самотността не може да е грях,
но натъжава. Нещо против? 

Да си обелиш кокълче в обувката
е по-болезнено от празна дума
изказана от непризнат приятел.
А има думи зли като куршуми. 

Човекът съществува също с мисия –
да e навред в хранителната пирамида.
Да хапва и да го дояждат другите,
които после стават стръв за риба.

Международен туризъм

Пиян турист случайно се замислил.
Прескочил парапета на балкона.
Опитал се да рейне из простора,
но се добрал до милостта на клоните.
Издран, но жив.
Не е за вярване
след толкова високо падане. 

Закърпили го според застраховката.
Доляли кръв. Наместили му рамото.
Почерпил с черен марципан сестрите,
а докторите с българско шампанско. 

И заразпитвал.
Питал за работника
стопанин на градината отдолу.
Дали нарочно е разперил клоните,
за да събира литнали летовници?
Услуга мъдра и дори полезна
особено в разгара на сезона.
Човекът има нужда и от полет,
но не винаги мечтата има воля. 

Не го намерил. Нямало го вече.
От седмица били го уволнили,
че не подрязал клоните и храстите
и сенките хотела загрозили.

Ежедневие във Верона

В пасажа към балкона на Жулиета
моми с омазани от химикали пръсти
изписват трепетни послания.
Понякога с адрес.
Понякога без.
Прибират драснато от камъка ридание,
притискат чантата отпред –
полицията предупреждава:
„Измамниците са навред!”
Поглеждат после горе към терасата
с надеждата, че след работно време
надеждата ще се разтъпче долу
и ще се спре пред плаканото нещо.
Прихлопва вечер.
Касата затваря.
Чистач премита двора за монети.
Ромео спуска стълбатa от стряхата -
това е нова технология за вричане.
Той знае, че любимата го чака,
защото милата не знае и да срича.
  

Тъжно заключение

Порът е животно тъжно.
Знаят го за миризливец
и крадец на вкусни птици.
Гонят го.
Дори го бият
и ловджии и клирици,
че похапва из олтара пипнато от попски курник.
Всеки станал му е съдник.
От друга страна обаче
цялото, не мъжко царство
се опитва да окачи
кожата му и болярство
се напъва да покаже.
Това идва да ни каже,
че след обезмирисяване
всяка кожа е достойна
за женската шия
и че мекотата носи
някаква магия
за девици и матрони.
Що ли хората  го гонят?
Порът е животно тъжно.
Освен, че го режат за вратно украшение,
във всяко птиче помещение
притичват пред него умели касапи,
оскубват кокошки, транжират в калъпи
и после на грила приготвят вечери.
Под масата падат пера и костици,
забравени щедро за други гладници
след народното увеселение.
Но порът си тръгва гладен и в недоумение,
защото неговата репутация
не му позволява оглозгана плячка.
Истинският пор никому не иска да е  длъжен.
Затова сред хората е тъжен.

Въздушнокапково

На пилота всичко трябва да е истинско.
Кафето сутрин преди тръгване.
Изпрана риза от съпругата
и погледа на стюардесата, когато носи топли сандвичи
и взира се случайно в щурвала
дали треперят днес ръцете му. 

Пилотът е съдба във въздуха
затрупана от земни страсти,
която облаци опитват
да укротяват и разнасят. 

Земята чака всяка грешка.
Тя се изхранва от заблудата
и литналото самочуствие
на хора вгледани във вечното. 

За пилота всичко трябва да е истинско.
Дори молитвите в салона
на пътниците при излитане.

Късметлийска песен

От кофите бедняк изкара лев.
С парите купи билет от лотария.
Не мигна цяла нощ с надежда за успех
и свое райско бъдеще извая. 

Ще пие топло мляко всеки ден,
ще носи незакърпени чорапи
ще иде на бръснар и освежен
ще взима и такси, а не да крачи
покрай себеподобните.
Обаче
не ще забрави откъде е тръгнал
и ще дарява всеки човек хлътнал
в мизерия и неудачи.
Обаче.
Наоколо са само сиромаси,
Все ще остави някого без дар
или поне без дъхава погача.
Тогава значи,
ще се нароят повече врагове
отколкото е мислел, че познава.
Тогава? 

Ами да е питал отнапред
колегата от кофите, най-стария
защо той спи блажен?
Защото има ред, откакто е създадена държавата -
бедняк ли си – не си играй с лотария!

Съдбата на дивана

Съдбата на дивана е такава,
че винаги ухае и на задник.
В дворец или в бедняшка стая
отгорему меса отмарят
и умни, и по-семпли люде,
дори и тези, гдето срещу надник
подреждат дребното ни себелюбие. 

С помръдване задраскват вчера,
надуват днешната си слава,
гравират утрешните бюстове
за вечен поклон и възхвала.
Отснемат се в мисловен унес,
усмихват ce при ръкостискане
със себеподобни и по-нисши.
Харесва им да са обичани,
На него дремят и мечтатели
така, да потрошат от времето,
отмарят даже и ваятели
на болното ни ежедневие. 

Накрая стават. Всички стават.
Оставят онзи дъх отгоре му,
за да напомня на околните,
че щом ти сядат на главата
и скъп да е ароматизатора,
остава нещо из душата ти.   

За босотата

Келепирът, дума турска, с българско самосъзнание
се почеса по главата и потърси знание
на дилеми лични.
Дори слънцето не грее еднакво за всички,
а при мене цял свят тича, пътьом се облизва
и ако не ме докопа, сълзица пролива.
Течността гореща отгоре ми капе
и подгизвам непрестанно, ишиас ме хапе.
Не успявам да прихвана просто обяснение –
как молби горещи, топли, водят до снижение
на телесната ми температура?
И предлага ли аптеката тинктура
за лечение на нестигнато човешко въжделение?