Отклонение
( за Невена Коканова )

Откъс от романа “Отклонение”

Блага Димитрова

ДЕН ДЕСЕТИ

Дните вече свършиха. А всичко едва сега започва.

Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите от фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък.И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.

Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам всекидневието с бистро клокочене, да нахлуя в задухата с ведър, непресъхващ смях.

Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!

Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!

Само любовта крие нещо обещаващо.

Искам да задържа неудържимото.

Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.

Цял живот се изгражда в нас сред разрухата-един нов, по-друг свят. Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в нощта, куха сред развалини.

Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.

Трябва да се надраснем, за да стигнем до любовта.

Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб.

Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори и любовта.

Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.

Любовта е една смела крачка към неизвестността.

Населихме развалините с надежди.

Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.

Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.

Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.

Сама дойдох и сама си отивам...

Вятърът на покрива обръща безразборно страниците на дневника отзад напред, спира някъде по-дълго, сякаш нещо повече допада на вятърничавия му вкус. А дъждът шиба отгоре, изтрива, заличава думите на едно влюбено момиче, което си въобразяваше, че е откривател и творец на онова чувство, забърквало хората, откак свят светува.

Вятърът прелиства страниците, прелиства десетте дни...-------------------------- ----------------------------------------- ----------------

Озърна се. Леглото бе празно. Столът-празен.Чашата-празна.Стаята-празна . Светът? По дяволите! Все още всичко бе на шега:моето идване и моето напущане. И внезапният прилив на любов в сърцето ти, неизпитвана дотогава-и това бе шега. Дори се опита да си подсвирнеш с уста. Над покривите още висеше избледнял полумесецът. Тръгнах си рано , преди изгрев, за да не ме завари Коста. Десетте дни бяха изтекли по-бързо от десет наши целувки. Стори ти се, че бях разчупила луната надве и ти бях оставила половината за из път да ти свети. Ти презрително отби поглед встрани от сантименталния, анемичен полумесец. Не ти трябваше излишен багаж да ти тежи по нанагорния предстоящ път. Двама си тръгнахме един от друг с разни попътни ветрове. Точно така трябваше да бъде! На пода проблесна в ъгъла търкулнатата монета. Ти се наведе машинално и я вдигна. Повъртя я в шепа. Истината! Можеше ли да кажеш пред себе си истината? Мъчно ли ти е ? Не, никак! Дори ти е весело! Отвори прозореца да се отвее моето дихание, моето припряно тръгване, моето отсъствие!

Ти замахна и захвърли през отворения прозорец монетата над покривите, над развалините, сякаш да запратиш с нея далече ненужния спомен...

А аз вървя сама по пустите улици и чувах ехото на собственото си сърце:

...Едва сега, след като си тръгнах, почувствувах огромността на случилото се. И колкото повече се отделям от тебе, толкова повече ме изпълва твоето присъствие. Всеки миг преживявам наново като за пръв път. И всеки миг става силен, наситен с нови тонове. Колкото повече се отдалечавам от тебе, толкова по-близо ида до тебе.

И все повече ме изпълва едно горко ликуване, сякаш чак сега истински те откривам. Ти си по-действителен, по-осезаем сега, отколкото в миговете, когато от близост не можех да те видя. И бързам някъде далеч от тебе, защото там някъде ще се кръстосат нашите пътища. Там в бъдната среща ти ме чакаш по – близък, наслоен от безбройните възкресени мигове, завладяващ. И аз зная, че утре и през следната нощ и през всички дни и нощи ще бъда с тебе. И все по-пълно ще те усещам в себе си.

Вървях право към изгряващия ден-първият ми ден без тебе.

~~~~Сама идвам и сама ще си отида___________
Милица Божинова и Илия Ангелов *
Кадрите са от филма "Отклонение"
с участието на Невена Коканова и Иван Андонов
Скъпа Моя, Скъпи Мой
http://www.youtube.com/watch?v=Sd0AvYnQdM4
http://www.youtube.com/watch?v=hy6kFkfO1dU
целия филм
Знаци по пътя (2003) - Невена Коканова http://www.youtube.com/watch?v=Go8AoPCJt6k

~~~


Невена Коканова
http://dzzle.com/videos/%D0%9A%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0