http://marica.bg/show.php?id=93513
Мъжете са с порцеланови души, но го крият

Ренета ВЕНЕВА, психолог Интервю на Галина КОНСТАНТИНОВА, 17 Ноември 2012; 07:01 Видяна 29 пъти, 0 коментара

- Как си обяснявате ситуациите, в които любовта се превръща в омраза и ескалира дори до убийство?

- Много малко се разсъждава на тази тема и се търсят причините. В световен план тези престъпления се увеличават, в европейски план - също. Всички престъпления, включително и породените от любов, се увеличават, защото расте тревожността у хората, особено в България. Причините са стресът, липсата на алтернатива за справянето с напрежението, липсата на услуги за хората, когато са в депресия. При кого да отидат? Когато си объркан, дали от любов, дали от това, че си несигурен, дали от това, че нямаш работа или имаш други проблеми, нещата се наслагват. Какво ще отключи едно агресивно или автоагресивно поведение, понякога това, отстрани погледнато, може да изглежда нещо много странно. Защото любовта да отключи агресия или убийство - на пръв поглед изглежда странно. Но това е капката, която прелива.

- Има ли признаци, по които подобна постъпка може да се предвиди, преди да се случи?

- Тези хора дават признаци. И ето това е големият въпрос, който имаме да решаваме и за който не говорим. Тези хора са около нас. Те са в дома ни, на работата, те са ни приятели, те са децата на нашите приятели. Това са хората, които са пред очите ни. Ние виждаме, че те са в депресия, понякога месеци и години. Виждаме, че са объркани, че имат наслагване на трудности и проблеми, но рядко ги подкрепяме в това да търсят подкрепа, да се обърнат към специалист, а някои и да се лекуват.
Част от престъпленията от любов се извършват от хора, които имат психично заболяване, което не ги прави лоши любовници, лоши работници, хора, които се справят зле като работници или студенти, но ги прави хора, които трудно се справят със стреса, с провокациите на ежедневието, със своята личностна и психологична подредба. Депресиите при младите хора се влошават непрекъснато.

- Повече на тийнейджърите ли са присъщи престъпленията от любов?

- Не. На младите хора изобщо - до 40-45 години са млади хора, които са най-ангажираната, най-стресираната, най-несигурната и много често най-голямата група апатични хора. Много бързо изпадаш в апатия, когато нямаш работа, нямаш приятели, нямаш среда, нямаш заетост, нямаш място, където да се реализираш. Те се вкопчват изцяло в една връзка, консумират я изцяло с всички средства, защото тя запълва празнотите, които те не могат да запълнят по алтернативен път. Ние имаме своя роля сред приятелите си, от която получаваме удоволствие или неудоволствие, позитивен и негативен стрес. Имаме някаква роля в службата. Тя ни дава и стрес, и удоволствие. Имаме своя роля в семейството. Когато една от тези сфери е много разклатена, когато известно време нямаш признание или удовлетворение на тези важни сцени - работата, семейството, приятелите, ти се вкопчваш в една от тях, като единствена алтернатива, която очакваш да задоволи всичките ти нужди - като време, като внимание, като любов, като подкрепа, всичко. И ако някой те разочарова в момент, в който си нестабилен да преценяваш, в поведението си и неумел в ръководството на емоциите си, се стига до подобни престъпления. Тук отварям една сериозна скоба - никой не ни учи как да ръководим емоциите си - нито в училище, нито в университета, нито родителите, защото и те не знаят. Управлението на емоциите е свързано с компетенции, които не идват свише, не идват даром, това са усилия, които всеки от нас трябва да положи. Как да излезе от конфликтна ситуация, като не нарани другия, а да му помогне да продължи напред след конфликта. Всички тези ситуации са много емоционално наситени. Когато ти не можеш да ръководиш чувствата си и тотално им се отдаваш в момент, в който трябва да подходиш рационално, за да оцениш ситуацията, да прецениш гледната точка на другия, когато ти не можеш да го чуеш, защото чуваш само собствените си мисли и потребности, ти не можеш да се справиш със себе си.

- И в тази връзка ревността болест ли е?

- Да. Това е болест, когато е в параметри, които потискат другия, които го карат да се чувства несигурен, да се чувства обект на преследване, да се чувства виновен - това е сигурна индикация, че човекът, който провокира това уж от любов, има нужда от подкрепа от психолог и психиатър. Такива хора има.

- Тогава ли се стига най-често до убийство?
- Тогава се стига до убийство, а много често и до самоубийство. Тези хора се чувстват виновни за всичко, което са направили, защото всъщност принципно те не желаят тази смърт, те обичат искрено. Но го обичат по такъв начин, че задушават другия. А любовта е свобода, любовта е признание на другия , но когато имаш психичен проблем, тези хора имат нужда от подкрепа и лечение. За съжаление много малък процент от хората, които имат такъв проблем, го осъзнават, формулират и се обръщат към лекар и терапевт.

- Да, но в съдебната зала сме чували убийци, които казват за жертвата: Аз много я обичам...
- Да, това е истина. Това са хора с психичен проблем, които не могат да контролират чувствата си, и този, когото обичат, могат да ги провокират по много различни начини, които за останалите са несъществени, но за тях стават съществени - това е така, защото те самите имат проблем. И в тези случаи знаците, които другият им дава - на любов, на привързаност, на всеотдайност, понякога дразнят прекалено ревнивия. Те виждат в това човек, който се нагажда, който вероятно е сгрешил някъде, толкова любвеобилно, всеотдайно, тоест, ако всички нормални хора приемат подобно поведение за доказателство за любов, много често психично болният човек, който не може да разчете този знак, вижда в това поведение заплаха, вижда изневяра, вижда доказателство за вина.
По отношение на психичното здраве ние полагаме минимални средства - депресия, стрес, апатия, която е социалната депресия всъщност. Ако ние се вгледаме в очите на хората, с които се разминаваме по улиците, ще видим много доказателства за социална апатия, за безнадеждно поведение. Това е едно безнадеждно поведение - да нараниш другия, защото не можеш да се справиш с проблемите, чувствата и емоциите си.

- Защо всички, които се връщат от чужбина, казват, че българите гледат намръщено?

- Този негативен поглед към живота понякога е породен от това, че човек няма визия за бъдещето, няма перспектива за следващите 5 години, а някои нямат и за една година, когато ти нямаш дългосрочна цел, свързана дали с това да си вършиш добре работата, дали с това да изгледаш внуците си, дали с това да научиш нещо или да се изградиш като личност или професионалист, когато тази липса е дълготрайна, човек губи смисъла и значението на нещата. Тогава човек става много уязвим и непредсказуем в емоционалните си реакции. Защото далечната, сериозната цел, която всеки си е поставил, липсва. Тогава живееш ден за ден и час за час и животът има друга ценност.

- Жените или мъжете са по-склонни да демонстрират ревността си?

- Жените са по-емоционални. Те са по-склонни да показват чувствата и емоциите си, за разлика от мъжете. Може би затова изглеждат по-нестабилни. Мъжете така ги възпитаваме - не плачи, ти си мъж! Не реагирай така емоционално, ти си мъж. Но мъжете също имат чувства и емоции и зад тази обвивка, която им даваме като роля, се крият много често порцеланови души, които, както знаят съпругите и майките, се нуждаят от много грижа и подкрепа. Мъжете повече прикриват това, което става в душите им, което не означава, че не го изживяват.

- Не са ли търсили хората спасение в миналото във вярата?

- Вярата и сега е подкрепа. Но преди са били по-ясни социалните норми, корективите, по-ясно е било кое е добро, кое е лошо, кое се отхвърля социално. Сега хората са объркани - кое е правилното, кое не, кое е добро, кое е зло. Нещата са такива в личностен план и за съжаление няма как да не е и в общностен.

- Не търсят ли повече млади хора някаква компенсация в общуването в интернет?

 - Младите хора и децата сега разговарят по друг начин със света. Начините, които ние познаваме, сега са вече демоде за някои млади хора. Аз не виждам в това нищо страшно. Животът върви напред, хората се променят, телефоните се сменят, целият живот е различен.
Аз мисля, че младите хора трябва да говорят и през Фейсбук, но трябва да имат умения да го правят и наяве. Не се изненадвам вече, че в 3-4-5 клас децата ми казват, че нямат приятели. Сега се питам: къде да намерят приятели? Сутрин ги оставяме пред училище, там не се общува, прибираме ги вкъщи. Те имат избор - или да общуват чрез интернет, или да са сами. През интернет ми се струва нелоша форма да се общува. А не правехме ли ние същото преди 20-30 години, като говорехме по телефона. Тук е важен един друг момент. Младите хора искат да си общуват с възрастните - с родителите, с учителите. Не го показват винаги. С връстниците намират начини, но с възрастните? Те се чувстват много предадени, много самотни, когато искат да общуват с възрастните, но им се отказва. Родителите и учителите не са готови, нямат приоритети, нямат време и умения да говорят качествено с децата и младите хора. Единици са семействата, които инвестират време в общуването с децата и да отделят по 10 минути на ден за това. Тук е пълна абдикация от страна на възрастните.
Моят съвет към всички е: имаш ли проблем, споделяй го. Говори.
Проблемът със споделянето е като звън на камбана. Ако ние говорим и чуваме това, което другите ни говорят, и се учим от ранна възраст да споделяме, първо, тези, които споделят, се чувстват много по-спокойни, и второ, когато чуваме реакцията на другите, чувстваме тяхната подкрепа, стабилност извън нас.

Nana Mouskouri Vaya con Dios

По дела, които съм разследвал. Имам случай с едно двойно убийство. От възрастен съпруг - на жена си и съседка. Абсолютно предизвестен случай. Човека два пъти идва в Районното и предупреждава, че ще го направи- Не повярваха... Заслужава си да го разкажа.