""Случва се някои решения да вземаме с години. Дълги години. Като това да напуснем работата си или да се разделим с партньора си. Единия ден решаваме, че „край, няма повече да живея с мъжа до себе си“, или „край – напускам работата още утре“, но на следващия ден се събуждаме с точно обратната мисъл в главата си: „дали не е по-добре да изчакам още малко?“, „има ли още нещо, което не съм направила?“, „може би все пак нещата ще се подредят от само себе си?“ И това продължава с години. Постоянното люшкане от едната крайност в другата ни кара да се чувстваме глупави, объркани, малоценни, нерешителни и слаби. Тъй като не сме способни да вземем решение, смятаме че нещо погрешно се случва. Обвиняваме се, че сме слаби, защото не можем да предприемем реални действия и така да излезем от напрежението и дискомфорта на неприятната за нас ситуация, в която стоим от години.

Ами ако това е правилното? Ако точно това е нещото, от което имаме нужда? Защото именно от люшкането между противоположностите се ражда ядрото на Цялостната личност, именно от движението между крайностите се ражда осъзнаването на дуалността и интеграцията на двете страни на монетата, именно чрез „търкането“ и изстрадването на правилното решение се ражда новата ни самоличност. Защото именно това е начинът, по който се поражда творчеството в духовните му форми. Ако инстинктът за истина е гласът на Цялостната ни личност, а Цялостната личност се ражда в точката на най-голямата ни вътрешна конфликтност, в най-слабото ни място, да не можем да чуем този глас означава, че все още не сме сътворили този, който да го чуе.

„Единственият начин, по който може да се прояви цялостната личност е чрез конфликт; да се срещнеш с неразрешимия и вечен конфликт значи да се срещнеш с Бога, което е краят на Аза и неговите глупости. Това е момент на подчинение, моментът, в който Йов казва, че ще сложи ръка на устата си и няма да спори с Бога. Съзнанието е, което поражда разцепление и казва или-или.“

Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 149

В алхимията се твърди, че светът все още не е завършен, че Бог разчита на човека, за да се развива и сътворява нови форми. Бог разчита на нас хората да направим това като превръщаме вътре в себе си – и всеки сам за себе си, оловото на първичните ни страсти в златото на Цялостната ни личност. А това означава, че за да може да чуем гласа на душата си, преди това ще трябва да сътворим този, който да го чуе. В това е смисъла на реинкарнацията – ако душата ни е постигнала просветление и е преминала отвъд дуалността, няма да има нужда да влиза отново в земно тяло и да преминава през всичките тези изпитания, за да се развива. С други думи, ние имаме нужда от тази вътрешна конфликтност, за да се породи ново осъзнаване у нас. И ще стоим разпънати на кръста между противоположностите толкова дълго, колкото има нужда, за да изкристализира този вътрешен център на стабилност, който в алхимията се нарича „философският камък“ – една друга дума за назоваване на архетипа на Цялостната личност.

Накратко, истината се изстрадва и за да може да я чуем, ще трябва преди това да преминем през огъня на себесътворяването на този който ще я чуе. Появата на новото съзнание идва едва когато сме готови да преминем отвъд дуалността. Това е момента, в който преживяваме крайните степени на отчаяние и безсилие (това са преживяванията, характерни за тъмната нощ на душата, но и които са най-близо до изгрева на слънцето – преди да ни напусне тъмнината се съпротивлява по-силно от всякога!).

„Когато се появи цялостната личност идва краят на говоренето. Конфликтът вече не е в главата. Това е моментът, в който конфликтът надхвърля вербалната дискусия и става интуитивно преживяване на Единство зад двете. Едното е между дясната и лявата ръка; нещо е тайно едно, но иска да бъде разкъсано, да страда, докато стане нещо, което трудно се улавя, и тогава става превключване на друго ниво. Ако се оставите да бъдете разкъсан от конфликта внезапно се променяте, променяте се до дъното на съществото си и цялото нещо придобива друг аспект. Може да се каже, че това е един аспект на символа на кръста: че човек трябва да бъде разпнат и да каже както Христос на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“ И тогава се случва нещо, което надмогва конфликта.“ Мари Луиз фон Франц, с. 149

Ако първо е въпросът и след това е отговорът, когато става дума за това да чуем отговора, който идва от най-дълбоката част у нас, е добре да знаем, че между тези двете понякога минава доста време! Това е времето, в което сътворяваме новите аспекти в себе си. Въпреки че копнеем за облекчението, което крайното решение носи, защото ни извежда от дискомфорта на неприятната ситуация, в която се намираме от доста дълго време, именно времето преди да узрее решението, е истински ценното. Само по себе си решението няма ценност – то е само крайният резултат на един завършен процес по раждане на новата ни самоличност. Когато моментът да го вземем узрее, то се случва с лекотата на падането на „зрелите круши“ – без всякакво усилие от наша страна, с яснота и сигурност, която е естествена и безвъпросна.

В моя опит именно в това е същността на това да чуя своя най-вътрешен глас. Знам, че ако трябва да взема някакво решение, но ми е трудно, то е защото вътрешните предпоставки да живея в синхрон с това, което ще чуя, все още не са узрели. Затова стоя и чакам. Това е период, в който стоя разкъсана на кръста на неспособността ми да взема решение, но понеже вече знам, че вървенето по този път на узряване е най-важната част от решението, мога да понеса по-лесно конфликтността на това, през което преминавам. Основното, което правя, е да ставам все по-осъзната за двете страни на уравнението, да разбирам все повече и повече между какво и какво всъщност избирам.

В края на това осъзнаваме ние разбираме, че истинският избор не е между това да напуснем работата и партньора си или да не ги напуснем. Истинският избор е за това какво да бъдем и какво да сътворим за себе си, използвайки тези външни обстоятелства в живота си.""

http://espirited.com/