„Прозрението, което придобиваме гледайки към себе си, е много горчиво и затова много малко хора го правят; то е pikros – горчиво – защото разяжда и не е приемливо за илюзиите на съзнанието. Говорим за „горчиво познание“, „горчива реализация“ и „горчива истина“, защото самопознанието е горчиво начално преживяване…

… истината давана от несъзнаваното, е много горчива. Тя е горчив хап за преглъщане, защото съдържа критика на нашето поведение и това е горчиво преживяване. Това обяснява съпротивата срещу психологията, защото твърде много хора не искат да вземат горчивия хап…“

Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с 95- 109

В цитираната от мен напоследък доста често книга на Мари-Луиз фон Франц, тази юнгианска аналитичка споделя, че почти няма изключение нейните клиенти поне веднъж да не пофлиртуват с идеята да се откажат от започнатия процес на индивидуация и да станат отново тези, които са били преди да започнат анализата. В моя опит – личен и професионален, дори не винаги да има флиртуване с тази идея, винаги има много болка и горчивина в извървяването на пътя към себе си. Процесите на самопознание наистина преминават през много тъмнина, безсилие, отчаяние и болка и затова не всички, които го започват, имат силите и да го продължат – да го довършват. Не един и двама са хората, които – принудени от съдбата – започват да се пробуждат за духовните си корени, но след като преживеят няколко години на болезнено освобождаване от фалшиви вярвания, идентификации и привързаности, решават, че това им е достатъчно. Казват си „стига толкова тъмнина – искам вече светлина“.

И вероятно наистина е достатъчно. Вярвам, че ако пътуването им надолу към дълбините трябва да продължи, съдбата по един или друг начин ще ги принуди отново да срещнат Разрушителя в живота си. Ако вътрешното им развитие обаче ги е отвело до точката, в която вече няма връщане назад, дори и да искат няма да могат да отклонят горчивата чаша. Знам, че ако има нещо, което да ми горчи повече от истините, които самопознанието ми носи, то е да не искам да ги видя тези истина. Бягството от тази истина, отклоняването на горчивата чаша, след време може горчи дори още повече. Нещо повече, с времето човек дори започва да обича вкуса на горчивото. И точно тогава се случва алхимията – горчивото става повод за усмивки!

Има една история, разказана в книгата на Бенджамин Хоф „Даото на Пух“ за картината на тримата дегустатори на оцет. В нея основоположниците на трите основни учения в Китай – Конфуций, Буда и Лао-Дзъ показват какво представлява Същността на живота, какъв е вкусът на живота. За Конфуций вкусът е кисел, за Буда – горчив, а за Лао Дзъ – такъв, какъвто е – на неговото лице има усмивка. След като страданието ни е очистило от всички тези изкривявания на ума, които пречат да живеем в хармония с живота и природните процеси такива, каквито са, вкусът към живота се променя.

В моя опит горчивото продължава да е горчиво, но вече не ми горчи както преди. Просто става един от многото вкусове на живота. Преди това е обаче е горчивата чаша … за много дълго време… много горчива… Pikros.""