УВОД

Защо на мен? Защо това? Защо сега? Кой ли от нас в трудни моменти не се е опитвал да намери отговор на тези въпроси? Ние търсим отговора в сърцата си. Ние отправяме въпроси към Живота. Роптаем срещу Бога. Изливаме душата си пред всеки търпелив слушател. Защо ли? А отговорите, които получаваме - неясни, общи успокоителни фрази, които не могат дори да се докоснат до нашата лична болка и отчайващо безсилие - изглеждат празни, безлични, дори вбесяващи.

„Времето лекува."
„Сега си разстроен, но ще се оправиш."
„Така е рекъл Бог и ние не можем да променим ни­що."
„Съдба."
„Такива неща стават всеки ден."

Може би най-невъзможният съвет за човек, потъ­нал в нещастието си, е: „Недей постоянно да мислиш за това. Така само ще се почувстваш по-зле." Думите, из­речени от приятели с добри намерения, но безпомощни да ни помогнат в страданието, ни оставят съсипани и неутешими върху плитчините на връхлетялата ни беда. Ние се влачим, изтерзани и наранени, върху остри­те издатини на собствения си живот, докато в крайна сметка не открием, че времето наистина лекува, въпре­ки че тъгата и страданието оставят дълбоки и неиз­личими следи в сърцата ни.

Въпреки това онези въпроси, които сме си задавали мислено или сме крещели на глас, не получават отговор. Когато ни споходи щастието, необходимостта да полу­чим отговор бива изтласкана на заден план, докато отново не бъдем изправени лице с лице с нещастието.""