Ела, обгърни тез небесни простори,

дух на нощта!

Излез, напусни пещерата зловеща,

где скучният ден те беше затворил.

В нея ти сънища странни посреща:

със тях и желана, и страшна си ти.

Ела, долети!

Обвий си снагата във мантия сива,

обляна в звезди.

Деня ослепи със своите коси;

срази го с целувка, която опива …

Над земя и вода се за миг понеси

и на всички, навсякъде с жезъла свой

дарявай покой.

Щом заран разбуден аз зърна зората,

за тебе копнея!

Когато лъчите росата стопят

и пладне щом легне върху дървесата,

когато безсилен заспива денят

като гостенин, който при чужди се грее —

за тебе копнея!

Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен

„Зовеш ли ме вече?“

Сънят, твойто мило дете, долетя;

замоли ме плахо със взор замъглен:

„Пусни ме при тебе да се приютя!

Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга:

Не бива сега.

Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар

тъй малко остана!

Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла

Не искам от тях аз скъпия дар,

единствена ти би ми го дала,

O, Нощ! Приближи се с луди крила!

Ела! Ела!

~~~
-