...
Това, което поднасяме на сцената, не е носталгия. Шлагерите от онова време отразяват не реалността, а копнежа по нещо различно, по друг някакъв свят, в който – както се казва в песента на Фридрих Холендер – всичко е “райски ново”. Много от текстовете са остроумни и духовити, макар повечето все пак да са скрито белязани от фатализма и унинието, характерни за времето на голямата депресия. Така че ние не въздишаме по “златното старо време”, което само по себе си не е никак златно. Опитваме се да разкрием, така да се каже, подтекста на тази музика, а и онова в нея, което остава непреходно.

 ...

Перфекционист и майстор на тънката пародия Макс Рабе – едва ли някой друг владее този ефект по-добре от него. С ангелски невинно лице и церемониална строгост певецът на сцената артикулира духовито-иронични, сатирични текстове. Хуморът, включително черният, и без друго присъства в шлагерите от 20-те и 30-те години, така че няма защо да се обяснява, просто трябва да се извади наяве, смята Макс Рабе. И никое друго време – според него – не борави с големите чувства тъй безгрижно леко, както онова, от което той самият черпи музикалния стил и вдъхновението си. Вероятно по тази причина думата “послание” му се струва претенциозна и неадекватна.

Нито един от тези шлагери не съдържа послание, а и аз нямам такова. Искам да забавлявам хората. За два часа и половина ги откъсвам от реалността и ги пренасям в паралелен на нея свят, в който “малкият зелен кактус” внезапно пада от балкона, двамина се впускат в лудешка румба, друг един пък е “побъркан по Хилде”. Това е по-близко и до мен самия. Иронията е някак по-уютна от патоса. Понеча ли да се отклоня към патетиката, автоматично ставам ироничен. Патосът убива, мисля.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~