http://www.meridian27.com/Mer27/Vol8/f36.htm
 

ХРИСТО ФОТЕВ

Откровено за поета от Недялко Йорданов

 

Ах, братко мой… Избърза. Не почака.   Какво е  Там?.. Не зная още аз.   Усмихваш се в прегръдката на мрака.   И ще се срещнем … С тебе…Над Бургас.

Христо Фотев

 

С какво да започна за Христо? Имам да пиша толкова много за него, заплитам се в сложен лабиринт от спомени, емоции, някои болезнено ясни, други – обвити в сладостна и замайваща мъгла.

Христо обичаше моите синове Асен и Недялко.

Аз обичах неговата дъщеря Мария.

Когато Асен събра стихотворенията си за своята втора книга, Христо ги прочете и ми се обади по телефона. Случваше се толкова рядко, когато вече бяхме и двамата в София:

- Асен те е надминал, да го знаеш. Правя една антология на най-доброто от българската поезия и ще сложа едно негово стихотворение.

            Не го приех сериозно – Христо беше щедър на думи, чертаеше винаги страхотни планове и после бързо забравяше. Но антологията наистина излезе. Със стихотворението на Асен за България.

            А после написа предговор за втората книга на Асен. Кратък и трогателен:

 

Бъди здрав!                                 Ти си поет!                                    Бог да те пази!   Бих искал да те издам,                                         и ще го направя!   Но да...               Поете, обичам те!   Аз и моето издателство               сме твои!                              Христо Фотев

Няколко години преди това беше обещал интервю на Недялко за вестник “Труд”. После се отказа. Срещнах го в кафенето на столична библиотека: “Няма да дам интервю на малкия. Ще му напиша едно писмо...”

И  го написа.

Недялко не го публикува, защото Христо искаше да го довършва: започнал го е вече и иска да разкаже по-подробно за живота си. Беше нещо като начало на автобиографичен роман. Христо и роман!? Къде у него толкова енергия и воля. Той пишеше рядко и дълго обмисляше после. Трудно се концентрираше за повече време.

Прочетох това писмо отново след 12 години, написано на ръка с Христовия ситен почерк и с неговата специална система от препинателни знаци. Така и не успя да го довърши. И знам, че никога нямаше да го довърши. То е плод на един внезапен импулс, който го спохождаше понякога...

 

Скъпи Недялко,

Аз не съм избирал Бургас... Бях малък /5-6 годишен/, когато майка ми Руска Янакиева Сотирова /по баща/ ни доведе тук, при любимите си родители, братя и сестра... 1939 година септември заживяхме в 1 стаичка в двора на по-голямата сестра на майка ми /Анастасия/ в “Коджакафалийската махала” на Бургас – едно село на бежанци от Източна /турска/ Тракия, Западна /гръцка/ Тракия, Македония – карикатура на изоставените “Там някъде...” села... Хиляди отчаяни мъже, жени, старци, деца, ужасени от самотните бягства през граници, държави-мащехи, с оскъдните си сечива, каруци, животни – някои от тях имаха стада, стотици овце, агнета, кози, пасяха ги между двете блата – Вая и Атанасовското, пълни с риба – илария, платерина, а над рибите – пеликани, фламинга, а далече на края на Атанасовското блато – пирамидите на солта...

            Една фантастична езическа опера – малък димящ “Чернобил” в покрайнините на Бургас – 52-3 хилядно градче с Театър, Симфоничен оркестър, Опера и 10-тина  вестника, няколко художника, 2 гари, 1 пристанище и нито един Недялко Йорданов, Христо Фотев – този лукс ще дойде по-късно.

            Но сега за тогавашния Бургас...

Тогава – Там – аз научих български -  матерният си език. Бях малък и учех тоя език тъй както дишах въздуха, както играех на улицата, както се биех и влюбвах... І-во отделение, 8 годишен в една моя съученичка и съседка. Изпращах я до тях – до пейката пред дома й, мълчахме и си разменяхме приказки /1 лв. книжката библиотека “Български народни приказки”/.

Много ми помогна и 2 години по-голямата ми І-ва братовчедка Димитринка Андонова Димитрова – известна бургаска учителка /математика/. Тя моделираше всяка изречена от мен дума /аз бях първият ученик на бъдещата учителка/.

После, след десетина квартири в различни краища на града – ул.”Климент Охридски”, Халите, Дивите кестени и у-ще “Петър Берон”... с нови приятели по дърветата, морето /от 24 май до началото на ноември/, пристанището, училището, прекрасния Кръстю Станишев, литературния кръжок “Атанас Манчев”, Ненчо Попов, Стойчо Гоцев, Иван Теофилов – събирания всяка сряда до сутринта, стихотворения, доклади, обсъждания, спорове...

Театърът – Вили Цанков, Леон Даниел, бума на бургаските художници Георги Баев, Виолета Масларова, Генков Генков и др.

 Първите стихотворения в “Литературен фронт”, първото усещане за уязвимост – значи трябва да живея така, че ръката, която ме пронизва да премине през мен както през въздуха... Да не държа на членство в партия, брак с жена, семейство... Това да бъде моето “силово поле” за защита...

Това бе моята интуитивна избрана програма на живот – печална стратегия на отчаяно момче – глупаво, но предано, което не си даваше сметка за скъпата цена, която ще изплати – оскърбените мъже, жени и  деца – разрушените, прегазени мотиви...

И така – в тоя смисъл, аз бях един почти завършен негодяй, когато баща ти дойде в този град.

Недялко Йорданов – тъй млад /почти юноша/ и в първи миг, в стария Клуб на дейците на културата -  до арменската църква – аз усетих своя брат, човек от моята раса и сключих един неписан /според критика-политик Михаил Неделчев/ Договор да превърнем /направим, изградим/ това покорено от варварите селище в един от “най-сияйните градове” на полуострова.

И успяхме, дявол да го вземе, но на каква цена?

Направихме единственото органично дружество на СБП в България.

Алманах “Море”.

Театър “Адриана Будевска”.

            Една огромна метафора, която мръзне сред толкова хора, на които сме нужни, близки, приятели – наши съграждани. 

Има такива...

Дали да не се опитам да довърша това писмо – по-скоро да го допълня, да разкажа какво се крие зад кратките изречения, зад Христовия конспект на финала.

Има едно стихотворение, което Христо написа отдавна и в което се казваше:

Да бъда жив! Не някакъв излишен

и мъртъв Христо Фотев да съм аз –

роден в Истамбул, тридесетгодишен,

но българин и жител на Бургас. 

Бургас беше една от любимите му теми.Той въведе това име на града ни в българската поезия – и то зазвуча екзотично, особено, невероятно поетично

 

В Бургас, на края на града, в Бургас

ний бежанците някога живеехме...

Този влак за Бургас е тъй бавен,

аз сънувам дъждовния плаж...

Там далеч, далеч в Бургас,

там в самия пясък...

Единствено в бургаското пристанище 

животът ме изпълва с възхищение... 

От него се заразих и аз – по-младият поет. Някакво неосъзнато съзаклятие се получи между нас – да останем верни на Бургас, да го “възпеем”, да обезсмъртим неговия особен, артистичен дух, да предадем нашата любов към Бургас на следващите. Уви, Петя Дубарова живя толкова кратко!

На двайсет километра от Бургас 

сияеше едно градче край нас...

Издухан от бургаски вятър,

окъпан от бургаски дъжд

аз влизам в малкия театър –

във моя ден един и същ.

Бургас, на детството ми болката, 

на младостта ми дързостта,

във теб ще свърши обиколката

на дните ми и песента...

до като един ден написах

Ще си отида аз от този град –

защо така със слава ме наказа, 

о, Господи! и с толкова омраза...

Вървя през него като на парад.

Разбира се, че няма да отмина повода за това стихотворение и реакцията на изумения Христо, но нека карам подред.

Първата книга на Христо Фотев се казваше “Баладично пътуване”. Тя излезе през 1960 година доколкото си спомням. Имаше бисерни стихотворения и една поема, “Изпълкомът заседава”. Това беше поема, посветена на революцията, написана съвсем по нов начин, с ярки, запомнящи се метафори, искрено и емоционално. Тази поема стана визитката му навремето, индулгенцията да го приемат в Съюза на писателите. А членството в СБП означаваше много за един провинциален поет – най-малкото – признаване на висше образование и закрила от всякакви възможни агресии на милиция и други органи.

Христо никога не се отказа от тази поема Той беше човек на честта. След десети ноември много негови колеги зечеркнаха тихомълком голяма част от конюнктурното си творчество, но Христо винаги слагаше “Изпълкомът заседава” в своите издания.

Щастливи са родените за тебе,

революцийо! И нека са щастливи...

Говорели сме си няколко пъти дълго в София за това какво се случва наоколо, след като напуснахме Бургас, връщали сме се в миналото и никога не сме съжалявали за това, което преживяхме.

А преживяхме прекрасни години. Годините на нашата младост.

Христо беше необуздан, непредсказуем – еснафското общество в Бургас /а то не беше малобройно/ непрекъснато злословеше по негов адрес.Вървеше клюката, че е алкохолик, че е безкрайно мързелив, че се е изчерпал като поет, че е “битово разложен” и какво ли не още. Дори по едно време, когато Христо лежа в болницата, опериран от язва, злословеха, че е станал морфинист /тогава думата “наркоман” не беше известна/.

Христо никак не се тревожеше от тези приказки и не им обръщаше никакво внимание. Поне външно така изглеждаше, но той си знае какво му е било иначе.

След “Малина” /а после след “Куба”/, той си влизаше в “канцеларията” и веднага там пристигаха неговите авери, начело с бат Петю Пандира. Легендарна личност беше Пандира. Слаб, с черно, изсмукано от вятъра, лице, с тънки коцкарски мустачки – имам го запаметен на кинолента – бях го взел да играе в моя филм “Кажи ми, Кармен”. Бивш спасител, рибар, а после – някъде на някаква работа – не помня каква, той имаше много специален дрезгав глас и говореше лаконично и безглаголно.

Плаж. Мъртво вълнение. Мадама. “Мадам, не влизай в морето!” Влиза. Не слуша. Дави се. Далдисвам. Късно. Лежи на дъното. На ръката й златен пръстен. Сядам на дъното. Мисля. Да го взема? Да не го взема? Прилича на сестра ми. Не пипам. Изплувам. Съвеста ми надделява. Далдисвам. Вземам го. Ето го.

Шкембеджийницата на главната. Опашка. Мадама пред мен. Чака. Готвачката с черпак. Сипва шкембето. Сипват отгоре чорбата. Мадамата – без чесън. Префърцун. Взема купата. Сяда на масата. Яде. Крещи. “В купата сте ми сложили някакъв  парцал”. Готвачката притеснена. Намесвам се: “Ти за осем стотинки килим ли искаш да ти сложат, ма?” 

В тази компания около Христо винаги имаше особен ореол. В него имаше нещо вродено артистократично, по-скоро артистично. Той беше артист във всичко, което правеше. Дори, когато отпиваше от чашата си.

От къде се беше взело това? Едно момче, дете на бежанци – най-обикновени бедни хора, израснало в покрайнините на града. Не успяло да завърши дори гимназия – Христо учел в някакъв техникум, дори не помня какъв.

Ако може да се говори за роден талант – той беше най-яркия пример за това. Природата го беше създала такъв, какъвто е – уникален, невероятен...

Между покрусата срещу ми – и възторга.

не в досието ми – в сияйната му морга, 

не в алкохолните ми жестове – ела!

Търси ме в спомена за бившите крила.

            Всъщност никой още не е разчел истински и подробно поезията на Христо Фотев. Познанията на хората обикновено спират до “Колко си хубава, господи!” Знам, че един ден ще се появи човекът, който ще открие вътрешната пластика, сложните извивки на неговата душа. В най-многословните и най-повтарящи се думи и образи, в словестната стихия на неговата фантастична лексика. Аз мога да го направя, но за това ми трябва много и много време. А освен това не мога да бъда никак обективен, защото огромната част от тази поезия е била написана пред очите ми и аз съм бил първият й читател.

            Той беше безкрайно неорганизиран. “Пишеше” често на ум, а после записваше на хартия. Не пазеше ръкописите си. Сестра му, а по-късно Уляна имаха тази грижа.

            Уляна беше красиво момиче. Софиянка. Христо ми разказа как са се запознали на остров “Света Анастасия” и как се е влюбил веднага. Той лесно се влюбваше и лесно разлюбваше след смъртоносната любов с Цветана.

            Ранният му първи брак в Ямбол не беше оставил някакви следи у него. Беше забегнал един ден – така ми разправяше – от еснафството, в което неусетно навлязъл. Знам,   че жена му е била красиво и добро същество, но абсолютно противопоказна на бохемската натура на Христо.

Когато се  ожени за Уляна – като че ли отначало се кротна. Получиха апартамент, роди се Мария – любовта на Христо. А после и Христо втори.

Уляна го обичаше ревниво и се опитваше да го “вкара в правия път”. Успя до някъде. Ако може да се нарече “прав път” това да мислиш за издръжката на семейството си.

Иначе Христо си живееше своя живот  - навън, на въздух. Помня, как възмутената Уляна не веднъж се опитваше да го прибира навреме вкъщи. Абсурд!

И вместо да го “превъзпита”, той лека полека я моделира по свой образ и подобие. Уляна – стана идеалната жена на поета – всеопрощаваща, разбираща. Когато се ожениха, не беше завършила гимназия, учеше във вечерното училище. Порасна пред очите ни...

а продължението тук:
http://www.meridian27.com/Mer27/Vol8/f36.htm